Нека ви разкажа за моя най-тегав клиент - АЗ САМАТА

Не знам дали знаете, но това момиче ей тук, на тая снимка, моят най-труден и упорит клиент - АЗ САМАТА, се възстановява доста успешно от “всичко или нищо” мисленето.

Като човек, който живя твърде дълго, жонглирайки между ставане в  5:30, за да отида да тренирам 5 пъти седмично и… нетрениране изобщо със седмици; Ядене по 120гр протеин на ден или ядене на 0 протеин на ден; Правене по 16000 крачки на ден, или 1000… Животът ми до съвсем скоро преминаваше от едната крайност в другата. И така с години. Това, което разбрах, е че давам твърде голяма част от енергията ми, гонейки перфектност, и, разбира се, бързо се отказвах, когато не я постигах. 

Когато бях в контрол на тренировките и храненето ми (там с 5-те тренировки и 120-те гр протеин), ми беше супер трудно да поддържам собствените си високи нереалистични очаквания, вътрешното ми гласче беше грубо и подло. 

Когато губех контрол над храненето и тренировките (периодите с 0 движение и кофти храна), се чувствах като най-големия боклук на планетата.

Тази година, опитвайки се да се справя с дискомфорта от преобръщането на живота ми на 180 (преместих се в чужда държава, а след това започна и пандемията), жонглирайки между две работи през по-голямата част от годината и по време на шибаната пандемия, трябваше да си почина принудително от тоя малък дявол в мозъка ми, който ми казваше, че трябва да съм перфектна постоянно. Уморих се от това. Сериозно, мозъка ми се предаде. Животът ми в Дания по време на пандемията бе толкова некомфортен, че просто не ме интересуваше дали тренирам. В началото на годината не знаех дали всички ще излезем от нея живи и позитива от това е, че отпуснах очакванията си и просто БЯХ. Не се насилвах с нищо. Не ме интересуваше дали тренирам по график, дали си “правя протеина”. Не следвах тренировъчна програма когато съм в залата, в редките моменти, в които тя работеше, не ме интересуваше дали следвам метода на прогресивното претоварване, правех каквото ми се искаше, когато бях във фитнеса и се забавлявах с това (ако сте ме видели да правя смешни упражнения като pull through с гигантска усмивка на лицето - това е причината 😃). Не се насилвах да тренирам, за разлика от предишните 7 години. Не се наказвах с тренировките, а ги правех с кеф.

Даже започнах да тичам. И то много. А си мислех, че мразя да тичам. Оказа се, че “времето е хубаво и ми е интересно какво има на ляво по тая пряка” е много по-голям мотиватор от “искам да изгоря калории, защото вчера прекалих с калориите”

Тази година не се насилвах да тренирам и въпреки това имах повече тренировки по вдигане на тежести, тичане, даже pole dance от която и да е предходна година. Бях супер с калориите, протеина, хранех се сравнително чисто, и тоя път не защото “трябва”, а защото искам да съм здрава. Не ми пукаше дали се справям с калориите и протеина, фокуса ми не беше това.  

Отървах се от гигантската тежест на гонене на съвършенство. Правех нещата за кеф. И някакси излизам от 2020 в много по-добра форма, отколкото я посрещнах. 🙃